Трябва да си призная, че така не съм чакала публикацията на книга от годините, в които излизаше „Хари Потър„! Въпреки че съм относително нов фен на „Летописите„, вълнението ми непосредствено преди 17 ноември, беше голямо. Отдавна не съм чела и книга толкова скоро след публикацията ѝ и бях забравила колко е приятно да си част от целия хайп. За първи път в читателския ми живот се присъединих и към фен форум, в който имах възможността да споделям и обсъждам собствените си впечатления, както и да се радвам и ядосвам на чуждите 😀 За никого не е тайна, че това е една от най-приятните страни на това да бъдеш част от някакъв фендъм и силно се надявам да мога да бъда активна в него и за в бъдеще.
В това ревю има спойлери за книги 1-3 от „Летописите“
Днешното ревю ще включва както общите ми впечатления за „Ритъмът на войната„, така и спойлери, които обаче ще бъдат ясно обозначени, така че може да четете спокойно. Приключвайки „Заклеващия„, бях озадачена от името на предстоящата четвърта книга – в третата основен фокус беше именно войната и се притеснявах, че новата част ще ни предостави още от същото. Разбира се, на този етап имах достатъчно доверие на Сандерсън, че няма да направи подобна грешка, но, когато става въпрос за поредица с подобни мащаби, си представях, че авторът може и да си позволи да се фокусира върху едно и също нещо в две поредни книги. За щастие, притесненията ми са били напразни! Тук обичайно идва моментът, в който да ви разкажа набързо сюжета на книгата без спойлери, но този път ще го пропусна от една страна, защото смятам, че е най-добре ако не знаете и не очаквате нищо конкретно, от друга – защото екшънът започва още от първата страница и не искам да ви лишавам от първите впечатления. Единствените неща, които може би не е лошо да знаете преди да започнете „Ритъмът на войната„, са две. Първото е фактът, че действията тук се развиват една година след края на книга №3. Това, разбира се, означава, че са настъпили определени промени offscreen и сега предстои да наваксаме със случилото се. Има събития, които някои фенове биха предпочели да видят разгърнати в подробности, вместо претупани и споменати с едно изречения, има и такива, за които може дори да не се сетиш, че изобщо са се случили, докато не видиш последиците. Мненията за скока от една година са разнопосочни и, както винаги, лични. Второто нещо е, че това е книга за Венли, т.е. главите, които ни връщат в миналото са от нейна гледна точка. Тук фендъмът беше по-скоро обединен и групово недоволен. Когато научих, че фокусът ще е върху Венли, аз също не бях особено въодушевена. От една страна развитието на Венли в предходните книги ми изглеждаше леко неестествено, от друга – бях чула, че нейната арка първоначално е била предназначена за Ешонай, но Сандерсън е решил да я убие, за да има все пак един главен мъртъв герой. Това не ми вдъхваше много надежда за главите на Венли и бях настроена скептично, но в крайна сметка говорим за БрандоСандо – човекът си знае работата и някак си е успял да извърти нещата, така че да не ни остави на сухо. Е, няма как да минем без разочаровани фенове по отношение на тази арка, но като цяло мисля, че положението можеше да е и много по-лошо.
Както и с другите книги в поредицата, така и тук, може да чуете и прочетете всякакви мнения. Има читатели, които намират „Ритъмът на войната“ за най-скучната и безинтересна част в поредицата. Те са и хората, които смятат, че „Летописите“ вървят стремглаво надолу с всяка новопубликувана книга. Разбира се, ще срещнете и пълната противоположност. Моите лични наблюдения са, че хард кор феновете на Козмера не само намират новата част за по-добра от трета книга, а дори я поставят и като най-любимата им в поредицата. Ако сте чели моите ревюта на първите три книги, знаете, че аз определено не съм от първата група, но не съм сигурна и дали съм от втората. Определено „Ритъмът на войната“ ми хареса изключително много, но дали ми е най-любимата, не мога да кажа. При всички положения, нейният прочит ми се стори най-неусетен и не разбрах кога съм изчела 1200 страници. До някаква степен тази част напомня на „Пътят на кралете„, тъй като има голям фокус върху душевните премеждия на героите. Ако тази страна на поредицата ви харесва по принцип, предполагам, че ще се сработите добре и с четвъртата книга. Сандерсън се е погрижил да направи реалистично представяне на няколко психични заболявания, които ще ви ударят сериозно в сърцето. Ако обаче, сте по-ориентирани към екшъна и действието, може да намерите 1200-те страници за твърде много на брой.
Едно от най-разнопосочните мнения за „Ритъмът на войната“ като че ли е по отношение на темпото ѝ. Знаете, че при тези книги, това е изключително важен елемент и ако не си паснете добре с ритъма (pun intended), това ви обрича на едни доста тягостни седмици четене. За мен лично, темпото на четвърта книга беше изключително добро, особено в първите три части. Както споменах и по-горе, прочита на книгата беше доста неусетен и не е имало нито един момент, в който да ми доскучае. Не съм засичала, но мисля, че първите 50% бяха най-бързо прочетените ми 600 страници EVER! След това нещата малко се забавиха, но в никакъв случай не смятам, че са били излишни или твърде подробни. Разбира се, всичко е въпрос на вкус и предпочитания и наистина читателите сякаш са на двете противоположни мнения, когато става дума за темпото на книгата.
Силно присъствие в сюжета този път има науката на Рошар. Поредицата като че ли се превръща все повече и повече в научно фентъзи и любителите на инженерните науки могат да намерят цяла нова дисциплина сред страниците ѝ. Това вероятно ви подсказва, че не малък фокус в книгата има върху Навани и нейните умения като учен. В нея се разбира доста повече за фабриелите, отколкото съм си мислела, че имам нужда да знам, но ви гарантирам, че подробностите си заслужават, а присъствието на Навани в сюжета, беше неочаквана, но приятна изненада. Към този елемент на светостроенето, Сандерсън добавя и доста по-голямо количество информация за Козмера от обичайното. В „Ритъмът на войната“ Брандън раздава информация за вселената си без да се свени и разбираме по нещо интересно на всеки две-три глави. Истината е, че по-голямата част от тези космически детайли са неща, които фендъма отдавна е разгадал, но е хубаво да получиш и едно относително директно обяснение без недомлъвки (и за тази страна на книгата има противоречиви мнения – някои фенове като мен се радват на купищата информация, други смятат, че тя е била изсипана в твърде големи количества и по неестествен начин). В този ред на мисли, личното ми мнение е, че „Заклеващия“ е последната книга в поредицата, която бихте могли да четете без да сте запознати с останалите Козмер произведения и дори за нея не съм съвсем сигурна. Сандерсън все още твърди, че всяка поредица може да се чете самостоятелно, но, когато говорим за „Летописите„, препратките стават твърде много, обясненията са сериозно обвързани с други светове и според мен човек би пропуснал не малка част от детайлите ако не знае какво се случва в останалите книгите от Козмера. Аз лично съм чела единствено двете ери на „Мъглороден“ и не веднъж съжалих, че не съм наваксала и с останалите книги в месеците между трета и четвърта част. Определено ще поправя този пропуск скоро!
Сериозен плюс на „Ритъмът на войната“ този път не само за мен, но и за болшинството от фенове, беше един от главните злодеи в книгата. Това беше нов герой за поредицата и той бързо се превърна в един от любимите ми антагонисти ever! Сандерсън е съумял да изгради изключително противоречив образ – от една страна е ясно, че пред нас стои основният враг в историята, от друга страна е почти невъзможно да не го разбираме, да не му съчувстваме и да не го харесваме. Злодеят, чиито мотиви и действия разбираш, е най-успешният злодей! Това, както вече споменах, всъщност е и героят, който сякаш всеки прочел книгата, харесва, макар и да е от грешната страна на войната. Наличието на подобен персонаж няма как да не ме радва, защото едно от възнегодуванията ми за предходните книги, беше именно същността на Одиум. Като основен антагонист, той не е особено интригуващ, тъй като самата му природа го кара да е лош. Неговите мотиви в никакъв случай не могат да се нарекат сиви и не е трудно да не си на негова страна. Завладян предимно от негативните емоциите, Одиум изпълнява ролята на Шарда, който държи. По този начин, той е доста черно-бял злодей, който не представлява особен интерес. За щастие, Сандерсън е изградил един напълно нов образ, който да покаже как би следвало да изглежда наистина добре издържания антигерой.
Очевидно е, че съм сериозна привърженичка на „Ритъмът на войната“ и предполагам, няма да се изненадате, когато ви кажа, че според мен книгата няма сериозни негативи. Разбира се, всичко е въпрос на личен вкус, а, когато говорим за поредица с подобни мащаби, е почти невъзможно, тя да бъде перфектна във всяко едно отношение. Сигурна съм, че ако тръгна да дълбая и разглеждам всяко авторско решение по отделно и да следя всяка арка на всеки герой, то бих намерила кусури. Определено се намират елементи на историята, които не са ми любими (за тях ще споделя повече в спойлер частта), но това според мен е напълно нормално. В крайна сметка обаче, творението на Сандерсън ми достави огромно удоволствие и се радвам изключително много, че реших да започна поредицата именно тази година. Чакането от минимум 3 години до финалната за тази сюжетна линия пета книга ще бъде мъчителна, но от друга страна ще ми даде достатъчно време за поне един препрочит на „Летописите„.
Оценка: 5 / 5
П.п.: В ревюто на ShadowDance за книгата, може да намерите всички връзки с Козмера, които са споменати в четвъртата част: https://www.shadowdance.info/magazine/books/rhythm-of-war/
П.п.п.: С не малко съжаление, приятелски ви препоръчвам да прочетете книгата в оригинал на английски, ако това ви е възможно. За съжаление БГ преводът не е толкова добър, колкото корицата и от това, което чух до момента, смятам, че е твърде възможно даже да ви развали удоволствието.
В интерес на истината, този път имах по-голямо желание да обсъждам спойлери, отколкото при предходните книги. Вероятно това се дължи на факта, че с „Ритъмът на войната“ следях мненията и впечатленията на феновете „на живо“ и прочетох и чух всякакви коментари за различните събития. Това, разбира се, ме провокира да изкажа собствено мнение, да споделя какво ме впечатли най-силно и кои части не ми допаднаха съвсем.
Предстоят спойлери за цялата книга и особено за финала! (предполагам, че това е ясно ама аз да си кажа 😀 )
Прологът
За мен това беше страхотно начало на книгата! От една страна видяхме какъв задник всъщност е бил Гавилар, въпреки че 3 книги подред Далинар, Ясна и дори самата Навани го представяха като някакво божество. Очевидно обаче, кралят е подлагал жена си на емоционален тормоз, не е зачитал особено желанията на дъщеря си, а грандоманските му мечти тотално са му промили мозъка. От друга страна, изведнъж се озовахме на едно място с Гавилар, Нейл, Калак и разни свери със странна светлина – все вълнуващи персонажи и предмети. Краткият разговор между тримата мъже повдигна страшно много въпроси и нямам търпения да видя всичко това от гледната точка на самия Гавилар в пролога на пета книга!
Каладин
Има ли човек, който да не го харесва и да не му съчувства? На мен лично много ми липсваше в третата книга и бях изключително доволна, че беше толкова централна фигура в „Ритъмът на войната„. Четох мнения на фенове, че им е дошло малко в повече депресивното състояние на Каладин в тази книга, но аз лично определено не се чувствах така, дори напротив. На няколко пъти бях на ръба да се разплача именно заради това, което се случваше с Кал – буквално ми се късаше сърцето след всеки нанесен удар върху него, особено в началото на книгата, когато се редяха един след друг (това между другото, смятам, че беше много добро решение от страна на Сандерсън и имаше много горчиво-сладък привкус на реалистичност). Въпреки че самата аз не съм страдала от депресия, този път успях доста да се обвържа с емоционалното състояние на Каладин и съчувствието ми към него сякаш беше значително повече от предходните книги. Определено исках да се пресегна през страниците и да прегърна, както него, така и Сил! ❤
От друга страна обаче, не изпитвах истинско притеснение за него в напечените ситуации с Преследвача. Беше очевидно, че Кал все още има да извърви определения му път към четвъртия идеал и не вярвах, че Сандерсън би го убил преди да си завърши арката. В този ред на мисли, напълно очаквах това да е книгата, в която Каладин заклева следващия идеал, а фен теориите ме бяха „подготвили“ за това как ще звучи той. Поради тази причина не останах изненадана, нито пък бях супер развълнувана, когато Кал изрече следващите думи. По-скоро беше отдавна чакано събитие.
Шалан
Като заговорихме за психични заболявания… 😀 Преди да започна „Ритъмът на войната“ научих, че състоянието на Шалан е базирано на истинско заболяване, наречено Дисоциативно разстройство на идентичността (на англ.: Dissociative identity disorder – DID), което ме озадачи и реших да проуча по-подробно за какво става въпрос. Останах поразена! Разстройството е изключително сериозно и се получава в следствие на повторяема травма в детството на човек. В резултат и като механизъм за справяне с ужасите, които дето изживява, мозъкът създава различни идентичности. DID е едновременно ужасяващо и невероятно и ако ви е интересно, в youtube има няколко големи канала на хора с DID, в които може да научите повече за тях и състоянието им. Знаейки всичко това, погледнах на Шалан със съвсем други очи и всъщност ми беше много интересно да следя развитието ѝ. Имах теория, че тя има алтър, за чието съществуване не знае и, че именно той е убил Иалай и шпионира за Мрейз. Също така очаквах, че тайната, която Шалан крие, ще е свързана с още по-голяма травма и бях много озадачена какво още е направила, особено предвид притесненията ѝ, че всички ще я намразят ако научат за миналото ѝ. Формлес също изглеждаше като много обещаващ алтър и очаквах развитието в тази посока. За съжаление, моите лични теории се оказаха по-интересни от реалността… Мисля, че това е едно от нещата, за които феновете за обединени в мнението си – разкритието, че Шалан е убила първия си спрен беше доста антикаймактик… От една страна беше ясно, че нещо не се връзва съвсем в таймлайна на Шалан и Патърн, от друга – моментът, в който видяхме криптичния deadeye спрен в Шейдсмар, теориите заваляха стремглаво. В крайна сметка, изненадата не беше голяма, но и дори да не бях следяла фен теориите, не мисля, че щях да съм задоволена от обяснението, че именно това е причината за психическия разпад на Шалан. Положението с Формлес и шпиониращия Патърн беше сходно. Като цяло, смятам, че имаше много повече потенциал за mindblow-ване в нейната арка, който този път Сандерсън не е успял да осъществи.
Адолин
Аз харесвам Адолин и като цяло нямам оплаквания за неговата роля в „Ритъмът на войната„. Единствено бих възнегодувала за това, че присъствието му в сюжета беше твърде малко и бих искала да има малко по-главна, а не подкрепяща роля. Проговарянето на Мая беше много интересно, макар и очаквано (фен теориите удариха право в целта с тази книга), а разкритието, че спреновете всъщност не са били предадени, беше страхотно и този път напълно изненадващо за мен! More Adolin please!
Навани и Рабониел
Навани никога не е била сред любимите ми персонажи, но не бих казала и, че не съм я харесвала. Общо взето, беше ми все тая.. „Ритъмът на войната“ успя да наклони везните в нейна посока и като цяло намерих фокусът върху Навани за интересен. Но обвързаността ѝ с Рабониел всъщност беше истинското съкровище в сюжета. Както написах и в не спойлер частта, Рабониел беше страхотен антагонист – умна, целеустремена, с наистина добри мотиви за това, което прави. В нито един момент тя не се разколеба в решенията си, а в ключовите ситуации направи именно това, която беше в неин интерес. Рабониел остана злодей до край, въпреки че показа огромно уважение към Навани. Двете жени имаха наистина много добри моменти, а финалът беше истинска наслада!
Далинар, Ясна и Уйт
След „Заклеващия„, в която целият фокус беше върху Далинар, четвърта книга ми донесе смесени чувства по отношение на слабото му присъствие в нея. От една страна имах нужда да се фокусирам върху други герои, от друга – целият build up на героя сякаш позамря. Сцените с Далинар и Ясна ми бяха доста хаотични и на моменти налични, само за да послужат удобно на сюжета. Самата Ясна не ме впечатли особено и четях нейните глави по-скоро заради Хойд и мъдростите, които ще измъдри. Прословутата 60-та глава, в която Ясна се кара и иска да се дуелира с единия принц, за мен лично беше много криндж-ава и не съм ѝ особена привърженичка въпреки добрите мемета..
Моаш
Journey before destination, you bastard!
Тараванджиен
За мен този обрат беше много интересен, неочакван и смятам, че Тараванджиен има потенциал да бъде страхотен Одиум, най-вече заради вроденото му желание да бъде големият спасител, който носи целия товар сам върху гърби си и който е готов да направи всичко в името на доброто на хората (или поне това, което той счита за доброто на хората). Определено се надявам, че понякога умният, понякога чувствителен старец, ще придаде едни хубави сиви нюанси на Шарда и ще видим по-интересни мотиви в действията му за в бъдеще.
Финалът
Трябва да призная, че този път петата част лееееко ме изненада неприятно. Отново очаквах стремглаво препускане през нея, в която непрестанно да се случват неща, които да те оставят без дъх и думи. Реално, събитията се развиха относително последователно и по-спокойно от обичайното. Заклеването на идеала от страна на Каладин беше очаквано, бондването на Сиблинга от страна на Навани – също (цената на това да слушаш фен теории). Убиването на Одиум беше много неочаквано, но като че ли само това ме хвана истински неподготвена. Като цяло не се оплаквам – този финал беше малко по-различен, но все така добър и мисля, че отново ще ни даде много теми за размисъл до следващата пета част. Въпреки това си очаквах обичайната лавина от събития в последните 100-тина страници.
Разни
Ох, има толкова много неща да се обсъждат от книгата, че постоянно се сещам за нещо, което съм пропуснала. Затова тук ще обединя част от тях, но ще ги спомена с по едно изречение. Арката на Венли не беше лоша, но като цяло беше мех. Лешуи премина на другата страна една идея по-бързо и безпроблемно, отколкото трябваше, но определено бих искала да видя още от нея. Тефт… милият Тефт… Финалът с Уйт беше много интригуващ и показва, че и той не е всемогъщ. Искам си новелата за Рок! Трябва да знам какво се случва с него! Новата антисветлина беше адски интересно откритие и вече ме е страх за Сил (бтв, убедена съм, че Кал ще умре в края на пета книга, но за Сил не съм решила още)! Има десетки Козмер неща, които не разбирам съвсем. Смятам да наваксам с другите книги от вселената, за да мога да се включа в хайпа за разкритията подобаващо.
Niki reads 